"Защо искам да живея на село": Близо до вътрешния мир на душата ми

вторник 10 април 2018 - 16:39:36
Тази рубрика е създадена по проект, финансиран с подкрепата на Европейската комисия. Публикациите отразяват единствено мнението на автора и Европейската комисия не отговаря за съдържанието на информацията.

Есето на Александра Зонкова е едно от четирите избрани в конкурса "Защо искам да живея на село", организиран от "Икономедиа". Зонкова е сред тримата класирани на първо място участници и получава награда от 500 лв. Заглавието е на редакцията.

Намалих скоростта – идваше най-острият завой по пътя. От години знам, че тук се кара с не повече от 30 км/ч. Така правеше татко, докато ме караше на път за село. Но тогава не спирахме, защото аз бързах и нямах търпение да се заровя в сламата в плевнята на леля и да си поиграя с кучето на двора. И въпреки че за възрастните хора времето е по-ценно и винаги трябва да бързат, аз спрях. Слязох от колата и се огледах. Родопите са така мистични и величествени! И ето още една прилика с детските години – пак ми стана лошо по завоите. Само това не им харесвах на безгрижните лета горе в Балкана – пътуването! Години по-късно пак вдишах от чистия планински въздух на почти 1000 метра надморска височина. И замайването ми мина за секунди.

Не знам колко време съм стояла на завоя, но рязко се сетих, че баба Пенка ме беше помолила за лекарства за високото й кръвно налягане. Защо се бавех? Обещах й, че до обед ще й ги занеса.

Аз съм едно вече пораснало момиче, почти на 30 години което избра да промени живота си и да се върне в селото, в което беше израснало. Не толкова далече от големия град – Пловдив е едва на 60 километра, но далече от шумния и забързан живот там. Горе в Балкана, близо до Свято място и най-вече близо до вътрешния мир на душата ми.

Така преди година аз се преместих от столицата в родното село на дядо ми. Създадох и свой малък бизнес – направих малка аптека в центъра, близо до църквата. Досега в това населено място никога не е имало аптека от създаването му през 1903 г. Помня как преди години възрастните хора се молиха на доставчика на хляб, за да им донесе от най-близкия град лекарства.

Когато бях дете, в селото живееха над 300 души. Най-прекрасните спомени са свързани с големите събирания по църковните празници. Тогава се усещаше истинският живот, наситен със смях, религиозни ритуали и родопски хора под звуците на каба гайда Сега тук живеят не повече от 50 постоянни жители. Селото отново се оживява през летните месеци, защото добре се развива така нареченият селски туризъм. Няколко хотела и къщи за гости посрещат любителите на планината и хубавата родопска кухня.

Да, те също са мои клиенти, но не за тях направих тази аптека. Тя е основно за всички баби и дядовци от любимото ми село, които няма как да си набавят медикаменти по друг начин.

Работила съм и в други аптеки – там всичко е по-динамично и по-натоварващо. Голям град, постоянно забързани хора и липса на желание за комуникация. Това ме потискаше и изморяваше. Въпреки това решението ми да се откъсна от вече установения си живот в големия град и да опитам нещо толкова нестандартно беше трудно. Още по-трудно беше да се справя с редицата административни трудности в желанието си да отворя аптека в малко село, което дори вече няма кмет, а е просто с кметски наместник. Но все пак най-трудно беше да убедя близките и приятелите си защо всъщност искам да го направя. Повечето и до ден днешен не ми вярват и смятат, че моят "каприз" скоро ще отмине и ще се върна в голямата верига аптеки, в която работих. Но пък за толкова време тази мисъл не ми е минавала през ума. Многократно съм се питала защо. И всеки път се сещам за благодарността в очите на хората, които ме познават от невръстно дете. Някои от тях са дори мои далечни роднини. Но не това ги прави близки до сърцето ми.

Самите те трудно повярваха, че ще се открие аптека в родното им село. Част от тях почти не са го напускали през годините - отгледали са тук децата си и са погребали повечето си роднини на същото място. Кръговратът на живота. Според тях това щеше да е магазинче, в което има всичко друго, както и някакви основни лекарства. Но не това беше идеята ми! Аз разбирам само от бизнеса, наречен фармация. Затова не съм имала и колебания с какво да се занимавам. И сякаш за околните беше по-странно да свикнат с новото ми поприще. Реално аз не правех нищо по-различно от това да ги консултирам и да им продавам лекарства. Но чувството беше по-различно, още от първия ден на моята първа собствена аптека.

Още си спомням и първия си клиент – баба Мария. Познавам я от дете. Тя влезе усмихната, както винаги, за да купи лекарства за хроничното си заболяване. Никога досега не си бях говорила повече време с клиент. Тя ми разказа за внука си, който живее в Германия, показа ми снимки и на малката си правнучка, която все още не е идвала в селото. С другите баби и дядовци беше подобно, даже понякога сме си говорили повече за живота, отколкото за самото им лечение и за лекарствата, които трябва да получат. Но удовлетворението от всеки доволен клиент ме зареждаше през цялото време с нови сили и желание за още дълги години на това място.

Животът ми наистина се промени. И не защото всяка сутрин през зимата се налагаше да ставам час по-рано, за да изрина снега пред къщата, за да стигна до дървата за огрев. По-скоро промених начина си на мислене. Не считам, че помагам на другите. Усещането е, че помагам на едно почти забравено през последните години малко село в планината да се "разбуди". Не само защото за постоянните му жители вече има бърз и лесен достъп до лекарства, а и защото те повярваха, че около тях има място за млад човек. Който не просто да идва през почивните дни на гости, а да работи и да живее там.

До селото ми оставаха около 2 километра и побързах да стигна навреме. Бях обещала на баба Пенка лекарството й. Дори за малкото забавяне бих й го занесла до дома, както неведнъж се е случвало да правя. Защото така прави човек с приятелите си! А възрастните хора, които вече са и мои съселяни, са моите нови, верни приятели! И те са най-голямата ми мотивация да се върна обратно! И да не си тръгвам оттам.

Източник: Dnevnik.bg